Реквием
Угасва паднала звезда.
Тъй гасне любовта, удавена в лъжи и като капка кръв
сърцето я изцежда.
Разполовеното сърце от ножа на лъжата.
По половинка - подхвърлена безжалостно за двама.
Без светеща звезда и без любов! Такава безнадежност!
Тъмнина и мъка!!!
Застена Земната утроба -
разкъсана от болка по звездата чезнеща - отронена сълза
от синьото мастилено око - небе.
Заплака майката-земя за Любовта, на две разсечена.
Изстискани, размазани парченца две.
Избърса сълзи,
въздъхна тежко и погълна капчицата кръв
с разбитите отломки на звездата -
все още тлеещи и топли...
И стана чудо!
Неистово разтвори се утробата със земна сила,
за да роди живот.
Изгрява новата звезда.
И новата любов разлиства клонки на бреза.
Поглъщат звездните лъчи родилна болка.
Листенца нежни с мирис на любов земята майка милват.
Върховен миг на раждане. На сътворение!
Като картина Веласкес - с препускащи коне,
достигнали до края горди - през огън и вода преминали,
до последен дъх с избила пяна.
Уморените ще паднат.
Грохотът на потните тела
ще бъде знак за новите коне:
за бясното препускане в галоп на силните -
във младост тръпнещи и волни, необяздени.
Земята радостна ликува.
С огромни светещи очи, летене шеметно огрява -
на цвилещи жребци, прескочили
безжизнените, паднали
тела на уморените, издъхнали коне,
с избила пяна.
Ще ги покрие с бял саван земята.
Уморената утроба ще затвори
и ще заспи - след раждането на живота
с новата звезда,
с конете нови
и с новата Любов!